Първата сватба...

Станах на 21 години и вчера за сефте отидох на сватба…Може да ви стори странно, но е така. Но за да вникнете по-добре, ще започна историята отначало...

Преди около седмица човекът, който/така да се каже/ работи съвместно със Стилиян/приятелят ми/ му казва, че синът му се жени и страшно много държи да присъства и задължително да вземе приятелката си/това съм аз/, защото искал да се запознае с мен.

Времето мина сравнително бързо...докато се усетим и събота дойде. Оказа се, че нямам свестни дрехи като за сватба/имам една хубава ризкасъс бюстие за отгоре, но нищо за отдолу/, но това го осъзнах в петък и нямах възможност да изляза на пазар тогава, за да си харесам нещо. В събота на обяд излязохме с баща ми, Раличка и брат ми на обяд в „Темпо” и си тръгнахме в 13.30ч, а Стилиян трябваше да ме вземе в 16.00ч, за да ходим на церемонията в общината. Това означаваше, че имам около 2 часа и половина, за да си намеря някакъв панталон и обувки, за да изглеждам нормално и да успея да се прибера и да се наглася, нагримирам и т.н., за да мога да се класирам на време. За панталонът имах късмет- намерих един страхотен панталон, точно в магазина срещу пицарията...но за обувките...не мога да кажа същото...От единият край на ценътра до другия не можах да намеря нищо, което да ми хареса или да има моя номер/малко съм висока и нося 40 номер../ или да е отворено...повечето магазини работеха да 13 ч. В края на краищата минах центъра и се запътих към подлезите на автогарата, единствените магазини, които останаха непроверени от мен и там най-сетне намерих спасението. Харесах си едни обувки, които на външен вид не бяха нищо особено, но все пак имаше нещо класическо, елегантно и ми се сториха идеални за сватба.

В края на краищата успях да се класирам на време, Стилиян ме взе, но беше възникнал друг проблем. Стилиян беше взел вече подарък/един много готин тостер на Bosch/, обаче нямахме опаковка за него...и тргъгнахме да търсим някъде/следобед в събота/ магазин, където могат да ни опаковат подаръка, който не беше никак малък...Накрая, сравнително бързо всъщност, намерихме един магазин за цветя, козметика и разни други сувенирчета, където мацката каза, че може да ни опакова тостера....Следващият половин час ми се стори цяла вечност...толкова мудно опаковане не съм виждала през живота си. Че го опакова добре, опакова го, ама това което тя постигна за половин час, всеки нормален човек би го постигнал за не повече от 5 минути...Стилиян се изнерви страшно много/на мен даже ми стана чудно как не и се развика:)/. Като свърши най-сетне и всичко беше готово...успяхме да тръгнем за общината/добре че беше близо до магазина/. Беше вече 17ч, когато отидохме пред общината и всички вече бяха излязли и чакаха да излязат младоженците. Очевидно бяхме пропуснали церемонията. След като излязоха вече се сляхме със всички и отидохме заедно до църквата и след това до ресторанта.

В ресторантът/говорим за ресторант „Балкан”/,на всяка маса имаше табели, кои семейства се предполага, че трябва да седнат на нея. На нашата, обаче, не достигаха столовете с един, защото явно някой беше дошъл без покана и затова ни преместих на една друга, където седяхме до две двойки, които дойдоха малко по-късно.

Двете двойки, с които споделяхме масата, определено бяха някакви важни клечки, по начина по който изглеждаха. Бяха на средна възраст/дето се вика не приличат на такива дето могат да имат деца, ама не и на такива дето имат вече внуци../, мъжът от едната двойка беше особено забавен..през цялото време си посръбваше и пускаше разни майтапи...общо взето добре ни предразположи да се отпуснем.

Вечерта в ресторанта започни с редовните традиционни игри и забления. Всичко беше много весело, но най-много ме трогна, когато младоженците трябваше да излязат на дансинга и да открият първия танц. Това бяха едва 4 минути, а успяха да се запечатат в съзнанието ми завинаги. Никога няма да забравя погледите, с които се гледаха един друг, как си пееха един на друг разни фрази от песента. Малко ми оставаше да се разплача/знам че по принцип плача лесно на филми ама все пак.../. За един дълъг момент и аз си представих че съм на тяхно място...чувството беше прекрасно...и сега, когат си спомням всичко това, неволно се усмихвам и си мисля „Колкое хубаво да имаш човек до себе си..”

Иначе като цяло вечерта беше доста скучна...тъй като пускаха само ретро и никаква чалга/Стилиян не танцува на нищо друго..:(../, цяла вечер седяхме на стола и не излязохме да танцуваме...и така докато не дойде време булката да хвърли букета...никога не съм предполагала/както и всяко момиче на моето място, предполагам/ че точно аз ще хвана букета...аз...дето никой не ме познава там..и защо всъщност отидохме там...ние със Стилиян няма да го хванем, тя/булката/ видя как сме разположени всички...ще се опита да ни прехвърли или да метне настрани така че да подаде на някоя нейна приятелка...няма сме ние...и изведнъж букета пада малко пред мен и аз се хвърлям рязко и успях да го хвана преди да падне и само половин секунда по-късно в него се вкопчва и кумата, но беше ясно че аз бях първата и тя го пусна...Всички почнаха да ръкопляскат, Стилиян ме гледаше весело и DJ-ят ни поздрави със следващата балада, а именно „Hotel California”/обожавам да слушам...и да си пея тази песен/...

И така, след тази случка вечерта ми мина чудесно. Не че се случваше нещо, кой знае какво, но въпреки това не можех да си изтрия усмивката от лицето цяла вечер докато си тръгнахме...И аз самата не знам защо толкова се радвам, че го хванах този букет...може би тази сватба, атмосферата или нещо друго са ми подействали здраво на психичното равновесие, защото и сега, докато си седя пред компа и пиша, не спирам да си мисля „Прекрасно е, когато двама души се обичат и са сигурни пред себе си, че искат да прекарат целия си живот заедно”...