И така де,после започнахме да си вземаме папагалчета...такива сме имали страшно много...първото папагалче беше много сладко...казваше се Роси../само за уточнение-всичките ни папагалчета бяха от вълнистите/...за съжаление Роси не живя дълго,защото се разболя от нещо/по онези времена не бяха толкова популярни ветеринарите,а нямаше толкова лесно достъпни книги за това,как се отглеждат папагалчета/ и умря...страшно много плакахме за нея...мама я погреба в горичката до вкъщи...беше първото животинче,за което ни беше толкова мъчно и мама се зарече никога повече да не вземаме домашен любимец,защото пак ще стане същото...но явно не ни е било писано да стане така,защото не след дълго последва един период,в който сменихме около 5-6 папагала.:)))Веднъж си бяхме взели 2 мъжки/и двата бяха жълто зелени,не можехме да ги различаваме и затова и двамата се казваха Джони/,които бяха много щури и много чуруликаха...ама беше много забавно с тях...опитваха се сами да си отворят вратичката на клетката...непрекъснато се катереха навсякъде...но после започнаха да правят пакости...започнаха да гризат стената, до която е опряна клетката...и ние ги подарихме на един съсед,който искаше
да си купи...и така до последния папагал...Който имаше едно много дълго име:))...Адмирал Джинджифил Пиперков...или на кратко...Пипи..това беше най-умния папагал,който съм виждала...той ни беше любимец на всички...не беше откачен като другите...беше кротък..оставяхме му вратичката отворена,а той си седеше вътре...най-много да излезе за да се покатери на покрива на клетката и там прекарваше почти по-голямата част от деня...спейки...бяхме го научили като му подадем пръстче и той да стъпва на него...и така си го разнасяхме навсякъде...понякога си хвъркаше насам-натам,колкото да си раздвижи крилете и след това самичък се прибираше...като всеки папагал обичаше да каца на масата когато хапваме и си пъхаше човката в абсолютно всичко...:)))Обаче толкова много години беше с нас,че всички се привързахме страшно много към него...докато не дойде онзи летен ден,когато бях при баба и дядо в Ловеч и мама ми каза по телефона,че е намерила Пипи, умрял до една кофа с вода...явно си е натопил краката, а папагалчетата страшно лесно се разболяват от това...настинката за тях е твърде опасна...цяла нощ плаках тогава....дори сега ми текат сълзи,докато пиша...
Пипи изглеждаше така... но може би малко по-бял...така или иначе той си остава единствен за мен...
След Пипи,доста дълго време нямахме никакво животно...явно мама беше права...никой от нас нямаше желание да гледа животинче, което ще умре пред очите ти...обаче доста години след това,когато бях в гимназията,на едни наши познати котката роди малки...котката им беше персийка,ама бащата със сигурност не беше..но това нас никога не ни е бъркало чак толкова...и така ни подариха едно женско коте....което се оказа хем любимо,хем кошмарно...беше много щура,доста злобна,не даваше да я пипаме,все бягаше от нас и идваше само когато тя реши...абе царица...твърде своенравна за да бъде домашна котка...такива трябва да ги пуснеш на село за да ловят мишки...а беше страхотен ловец/все пак аз съм я учила.../...много обичах да си играя с нея и да я карам да ловува...но тя наистина беше опасна...ръцете ми вечно бяха на рани...защото тя нападаше винаги със злоба...а след като порасна и стана огроооомна...започна да се изсилва и да скача почти до тавана,като се катереше по тапетите и...няма да ви казвам на какво приличаха те...когато дойде балът на брат ми...направихме малко ремонти из къщи.сменихме тапетите...и пратихме котката на Ловеч при баба и дядо...те живеят в блок,но блокът разполага със огромен заграден двор,където се намират гаражите на всеки един от апартаментите/т.е. 12 гаража/...и така котката/забравих да спомена,казва се Миси/отиде в Ловеч и вкъщи пак настъпи период без животни...
Докато не дойде моята първа година в университета...не се мина повече от седмица откакто се нанесох в квартирата и в един много мрачен и дъждовен ден съседката/която много обича котки и си има една/,звъни на вратата и като отварям виждам че държи кашон с малко и много сладко сиво-бяло котенце...и тя ми казва:"искате ли коте,аз вече имам,а го видях самичко в дъжда на улицата и не ми даде сърце да го оставя?"...аз и казах,че в момента нямам къде да му наглася,ако иска да ходи до тоалетна/иначе имах кисело мляко и хляб,което е идеално за толкова малко коте като него.../,а пък и не съм сигурна че искам да гледам животинче в тая малка стая...макар че всъщност страшно много исках да си имам...тя ми каза,че го оставя в общия коридор/който фактически си е навън,само дето има покрив и на котето не му вали.../, та ако някоя от нас/3 съквартирантки/ реши че го иска да го вземе...мислих около 1 час...накрая не издържах и го взех с кашона...:)))и до днес не съжалявам...Виктория/на кратко Вики/ едно най-умната и добричка котка,която познавам...пълна противоположност на Миси...тя е кротка,спи много...а когато е студено обича да дойде и да легне в най-близкостоящия човек...когато беше малка,не заспиваше докато не дойде точно до главата ми и не се сгуши възможно най-много..сега пак прави така,само че вече не лега до главата ми,а в краката ми....страшно послушна е...дори си познава името...винаги когато кажа "Вики"и тя се обръща и казва "мяу"...което звучи като нещо от сорта "какво има?"Никога не ми е създавала проблеми като Миси...съвсем кротка..Много си я обичам....вече 3 години е при мен..Не се знае,колко скоро...но скоро може към домашните любимци да прибавя тези и на Стилиян/в случая говорим за едно хъски и един голден ретрийвър/
...но засега е това...Благодаря на всички,които имаха желанието и търпението да прочетат цялата статия.Thank you, thank you very much;-)
The End
...но засега е това...Благодаря на всички,които имаха желанието и търпението да прочетат цялата статия.Thank you, thank you very much;-)
The End
3 коментара:
Статията е много хубава! :))
Благодаря! Радвам се, че ти е харесала:)
Публикуване на коментар