Обичам походите:)

16.05.2008...На обяд имах изпит по „Управление на качеството”. Последният ми семестриален изпит. Или поне така си мислех. Бях доста изнервена преди изпита. Въобще не се чувствах подготвена. Не мога да търпя такова чувство на несигурност. Малко преди изпита дойдоха резултатите по „Конкурентно поведение на фирмата” и разбрах, че е станала някаква обърквация с оценката ми. Това означаваше, че на следващия ден трябва да отида, да намеря преподавателя и ако се наложи да ме изпитва пак. Няма такъв късмет като моя. Е, имаше още един-двама колеги, които също бяха прецакани, но в такъв момент, като всички хора и аз си казах „Защо пак на мен...?”

След кафето с колегите/сериозна традиция в нашия курс/, ни се отвори свободно време със съквартирантката да излезем някъде. Отдавна се канехме да си направим едно походче из търновските хълмове и гори. Тъй като преди време вече ходихме до Преображенския манастир през еко-пътеката, този път решихме да отидем някъде, където не сме били. И понеже тук във Велико Търново открай време се носят „легенди” за прекрасната местност край Ксилифор, но за ходене пеш е малко далече/тръгнахме твърде късно и нямаше да можем да се върнем по светло/, затова решихме да отидем по-наблизо – Момина крепост. Ели каза, че е чувала, че се намира на висок хълм и гледката оттам била разкошна. Освен това се минавало през едни чудни гори, през едни чудни еко-пътеки. Готово! Няма какво повече да чакаме. Притесняваше ни малко времето, защото беше 16.30. Малко нямаше да можем да се порадваме твърде много на природата. Но Ели ме убеди, че то не било много далече и сме щели да успеем за час да отидем и за още толкова да се върнем, пък то нали вече не се стъмва толкова рано...Викам си „Ми добре”.

За горите- няма спор. Страхотни и прохладни бяха. Качихме се на един хълм. Гледката наистина беше супер. Обаче...пътят определено беше много по-дълъг от час, а крепост така и не видяхме.

Важното е, че си прекарахме добре. Намерихме си дълги прътове, за да запълним картинката и да успеем да се вживеем по-добре в ролята на скаутки/въпреки че и двете нищо не разбираме от скаутство, освен, може би, моите оскъдни познания за билките/. А за да завършим съвсем приключението си започнахме и да си пеем. Много обичам да пея така. Без да ми пука. Много е яко. То и да танцувам обичам, без да ми пука. Чувствам се свободна по този начин. Няма по-хубаво чувство от това. Забравих за всичкото напрежение, което ме беше изпълнило през деня. За проблемите по „Конкурентно поведение”. В гората и на скалите нищо не беше важно. Просто искаш да не свършва деня, да се разхождаш и да си пълниш очите с красивата природа на Търновска област.

Да, обаче денят пое към своя край. Близо два часа вече вървяхме/е, правихме почивки, естествено/, еко-пътеката водеше нанякъде, но и ние не бяхме съвсем сигурни къде точно отиваме. Скоро пътят стана широк. Видяхме следи от гуми. Десет минути по-късно вече видяхме първите къщи на някакво село. Погледнах часът/беше 19.10/. Това не беше добре. Не знаехме къде точно се намираме, а за връщане обратно не можеше и да става дума. Продължихме напред и изведнъж от завоя се показа голям джип, Мерцедес. Спряха до нас и една мацка се показа от прозореца и попита „Да знаете случайно някъде наблизо да има разсадник?”. Ние изгледахме въпросително, а аз на това място казах „Ами, ние разсадник не знаем, но мислехме да ви попитаме...Къде се намираме в момента?”. Момичето се засмя и каза „Ами ей това село там е с. Шеремети”...Тогава с Ели се спогледахме и двете си казахме „Моля? Какво е това?”. От задния прозорец се показа друга мацка и попита „А вие откъде идвате?”. Ние казваме „Ми от Търново”, а те „ми то Търново е на 14км от тук”. Ха-ха. Моля? Направо останахме без думи. Къде сме се запилели и кога успяхме да се отдалечим с 14 км от Търново за два часа, като се има предвид, че и правехме почивки?

Така де. Момичетата ни предложиха да ни закарат, стига само да намерят разсадника, за който бяха тръгнали. Защото и те били отседнали в Търново, ама тръгнали да търсят някакви декоративни цветя за вилата си. Иначе по акцента приличаха на македонци. Мъжът, който караше, със сигурност беше такъв. Намерихме разсадника. В края на краищата се оказа, че посоката към която бяха тръгнали, там където ни намериха, е била грешна. Но пък, ако не бяха се объркали, нямаше да ни намерят. Както се ядосвах, че изобщо нямам късмет сутринта заради оценката. Как само се обръщат нещата, нали?

Какво повече мога да кажа, освен...ОБИЧАМ ПОХОДИТЕ:)