петък, 14 декември 2007 г.

Разстоянието...



19:30 ч...Петък. Още половин час и щеше да приключи с работата за тази седмица. Работата в хотела беше твърде отегчителна. Крайно време беше да си намери някоя смислена работа, някоя „истинска” работа...От месец насам не беше спирала да търси нещо по-добро, но засега резултат нямаше. Вече бе изчерпала всички възможности и сега не и оставаше друго, освен да чака. Краят на седмицата винаги и се увиждаше страшно много. Погледна към окачения на стената часовник, оставаха 20 минути. В лобито влезе жена, на възраст може би към 50-те, но чертите и бяха доста запазени, единствено изражението на лицето и издаваше годините и. Огледа широката зала, после приближи към рецепцията и любезно попита за свободни стаи през идния уикенд. Обслужването беше бързо. Резервация за стая с двойно легло, за събота и неделя, закуска от 8 до 10ч. Уговориха цената и разговорът приключи с „лека вечер” „всичко най-хубаво и на Вас”.

Отново остана за момент сама. В лобито нямаше никой. Погледна отново към часовника. Още 15 минути...Не се чуваше никакъв звук. Тя пое дълбоко дъх и звукът от въздишката и отекна в цялата зала...

...Минута по-късно се появи колежката, която трябваше да я смени. Беше приятно момиче, студентка, също като нея. Днес беше усмихната, явно в добро настроение. Разказаха си набързо „клюките” от университета, преподавателите, колегите, после преминаха на темата за последните намаления на обувки в Mall-а, както и за най-новия парфюм на Кристина Агилера и Кайли Миноуг. Малко преди да и свърши смяната, тя даде отчет на колежката си за новостите из хотела, за новите резервации, както и новодошлите гости в хотела.

Вече беше 20:01ч. Време беше да се прибира вкъщи. Най-сетне...цял ден си мечтаеше за момента, в който ще се прибере вкъщи, ще захвърли всичко и ще се отдаде на един дълъг, релаксиращ и едновременно с това освежаващ душ...Оправи се набързо в стаята за персонала, сбогува се с всички и излезе навън.

***

Подухваше лек есенно-зимен вятър, но тя беше добре облечена. Апартаментът и беше наблизо, затова не и се налагаше да използва какъвто и да било транспорт. Беше вече тъмно, но улиците бяха добре осветявани и сравнително оживени. Едни, също като нея, се прибираха забързани от работа, други, младежи, се движеха на групи и говореха разпалено за купонът, на който отиваха. Имаше и тук-там двойки, които излизаха на кафе или ресторант, за да прекарат вечерта заедно...

***

Всичко това го виждаше всеки ден и, като че ли, се беше научила да не обръща внимание на хората, просто ги приемаше за част от ежедневието си. Докато не мина покрай алеята в парка. Там винаги беше идеалното място за срещи. Гледката през есента беше много романтична. И точно там на една пейка, ги видя...момиче и момче. Тя се беше сгушила в него. Той я притискаше силно и двамата бяха затворили очи, сякаш бяха заспали така. Но всъщност просто се наслаждаваха на миговете, които прекарват насаме. Времето ставаше все по-студено. Те не се движеха, стояха сгушени един в друг, но безкрайно усмихнати. Вятърът започваше да духа все по-силно, но по лицата им се виждаше само блаженната усмивка. Най-красивата и в същото време най-необяснимата усмивка. Защо не усещаха студа, защо се усмихваха, вместо да станат и да се скрият някъде на топло. Те сякаш не бяха там, а някъде другаде, студеното време нямаше власт над тях. Бяха щастливи...чисто и просто...с това, като че ли, се изчерпваха обясненията...да...щастливи...

***

И тя бе щастлива...Някога. Преди да се събуди от красивия сън, подобен на този, в който се бяха унсели тия двамата.

***

Да...тя изпращаше красиви sms-и и получаваше още по-красиви такива. Всичко беше така прекрасно...но тогава нещо се случи. Появи се най-големият и враг...РАЗСТОЯНИЕТО...колко тъпо звучи, да, но това беше най-големия и враг досега...почти във всяка връзка, която имаше досега, главния фактор за раздяла, беше то...първата и, неосъществена, любов, остана такава, защото той реши да замине далече и да остави нещата без развитие, „за доброто на всички”. Най-дългата и връзка бе прекратена, само защото тя избра да работи в съседен град и щяха да се виждат малко по-рядко, така че реакцията от отсрещната страна беше „заради разстоянието няма да можем да се виждаме...край”...това беше най-големия шок за нея дотогава. Но сега това...точно, когато реши да опита отново. Не че толкова искаше да опитва отново...но всичко беше толкова красиво...не усети как изведнъж стана зависима от едни sms-и. Искаше да го чува непрекъснато, да бъде с него...типичните симптоми за...и тя не знаеше вече за какво... Изведнъж беше забравила за всички уроци, които животът я бе научил. Та нали той също беше далече. И след като знаеше, че трябва да се пази, защо избърза така? Защо се вкара в този филм? Сега трябваше да сърба всичко, което сама си надроби...Никога повече...никога повече не трябва да прави така...никога, нали? Той сам избра така. Той взе това решение. Както всички други досега. Не тя се отказваше от трудната връзка „от разстояние”. Някой друг вземаше решението вместо нея. Някой друг казваше „аз не мога да продължавам така”...така че на нея не и оставаше друго освен да се съгласи...и сега беше същото...и сега щеше да се съгласи. Щеше да направи всичко възможно да забрави и него....защото той така реши. И нищо друго не може да се направи...защото той така реши...тя щеше да го забрави. Беше силна, да..но и чувствата и бяха такива...и въпреки това, „ще успея”, винаги си казваше тя, „да, разбира се, че ще успея, просто ми трябва време”. Нямаше да е първия път, може би нямаше да е и последния път, когато щеше да направи всичко по силите си да подтисне чувствата си, да ги модифицира, може би, да убеди себе си, че това което чувства не е страст, а просто по-силна симпатия към него, която ще отшуми с времето...да, точно така...

***

Но въпреки това му прати съобщение снощи. Не трябваше да го прави...каза му твърде много и същевременно твърде малка част, от това, което изпитваше тогава...беше импулс, на който не трябваше да се поддава. Наруши обещанието, което беше дала пред себе си. Какво означаваше това? Че е твърде слаба, за да спазва обещанията си? Твърде безхарактерна? Трябваше да се стегне...това не беше тя...това не трябва да бъде тя. Безхарактерна и слаба личност? Само това не! Ако животът я беше научил на нещо, то със сигурност беше, че слабите хора, тези без воля и характер няма да прокопсат на този свят. Трябваше да намери начин да се чувства независима. ТРЯБВА!!!

***

...После вниманието и изведнъж се отклони към светофара и пешехоната пътека, която я делеше от апартамента и, така че тя спря, за да изчака зелената светлина. Главата и щеше да се пръсне. След като светофарът светна зелено, тя пресече и се запъти към входната врата.

***

...Минути по-късно вече беше под душа...вода се стичаше по лицето и, само че беше трудно да се разбере, коя част идваше от душа и коя от очите и...
...Уви се в хавлия и застана пред огледалото...изтри лицети си и си каза „Big girls don’t cry…Пое дълбоко въздух и излезе от банята, за да се преоблече. Да, светът продължава...такъв, какъвто е бил преди и какъвто ще бъде за напред...

Няма коментари: