Аз, бакалавърката

Взех си държавнияяяяяяяяя
Вчера си взех държавния изпит. Най-сетне. Няма вече учене след работа до 24ч, никаква почивка или разходка из центъра през уикенда или пък мърморене по телефона на всеки час от страна на майка ми с изтъркания въпрос "Учиш ли или си губиш времето с глупости?"...
Взех го...мина вече...
Лошото само, че мина и абсолвентската ни вечер...минаха и четирите години студентски живот, времето, което прекарвах с колегите си. Мина...твърде бързо. Но нали всички казват така. Започва нов живот за всички ни...с толкова много хора няма да се видя вече никога...въпреки уговорките, че ще се чуваме и няма да се забравяме...дали е така, наистина? Уж казват, че ако искаш да се видиш с някого наистина, това ще стане...Аз не съм много сигурна. Животът вече е поел голяма част от курса. Колко много колежки ще се женят, други са бременни, трети вече имат деца на по година и половина. И тях нито ги чуваме, нито ги виждаме...
После идва страхът,че всички тези хубави моменти, които сме изживели заедно, някой ден ще бъдат забравени заради различния живот, който ни очаква
Е, нищо не може да се направи, нали? Позволено ни е да пролеем по някоя сълза за отминалите времена, които няма вече да се върнат, да си спомним за хубавите моменти, които сме изживели заедно, казваме си "Ако е писано, ще бъдем пак заедно някой ден", поемаме дълбоко въздух и отправяме поглед напред - към бъдещето. Тогава осъзнаваме, че ако не се разделим сега, няма как да се срещнем в бъдеще, а спомените няма как да ги забравим, просто е невъзможно:)
Поздравявам всичките си колеги с тази песен: