За домакините, които работят...

Ето, че дойде време да огласим и резултатите от последната анкета, която беше на тема: "Възможно ли е една жена да бъде едновременно добра домакиня/включително и в отглеждането на децата си/ и добър префесионалист в работата си?"
88 % от гласувалите са позитивно настроени и вярват, че ако поиска, жената би могла да се справи с работата и домакинството
Останалите 12 % от гласувалите са на мнение, че домакинството също е професия, която иска да се отдадеш изцяло на нея, затова жената трябва да избере коя професия иска да практикува. За тях домакинство и работа е като носене на две дини под една мишница. Твърде трудно и по някое време едната пада на земята.
Моето лично мнение е някъде по средата. Съгласна съм и с двете страни. Наистина не е лесно да мислиш за това какво му трябва на детето, какво да сготвиш на любимия, за да го зарадваш и в същото време да процъфтяваш в професията си, да се издигаш в кариерата и да предлагаш нови и интересни проекти пред шефовете...на моменти изглежда невъзможно. Но аз мисля, че е не е чак толкова impossible. Може би не е лесен живот за всяка жена, но ако започнеш по-отрано да се грижиш за дома, за собствената си къща, по-късно ще ти е по-лесно и не толкова натоварващо. Без да се замисляш много много ще ти изникне в акъла рецептата за любимата манджа на любимия. Ако редовно чистиш, ще си спомниш кои дрехи трябва да са хвърлили твоите хора за пране, дали си хвърлила боклука или дали има нужда да се мият прозорците скоро...И всичко това можеш да си го припомниш само на път за вкъщи. Което значи, че мислите ти по време на работа са насочени само към работата...Е, тук идва въпроса, че няма да имаш толкова време да помислиш за себе си...но за това казвам, че не е за всяка жена. Но когато имаш деца просто не мисля, че изобщо има смисъл да се обсъжда този въпрос. Това е за жени, които обичат да мислят за другите повече, отколкото за себе си, за такива жени, които се чувстват щастливи, когато любимите хора са щастливи.
Затова моето мнение е:Кариера и домакинство- да. Но кариера, домакинство и време за себе си- most certainly NOT...

Грузия - страната на виното

Грузия е далечна, митична и романтична страна - обвита в сказания и легенди. Именно тук Язон открива Златното руно, също тук Прометей бива прикован на планината Казбек, след като открадва огъня от боговете, и тук по бреговете на река Терек е живяло безстрашното племе на амазонките...
Ето това е страната, която искам да посетя в момента най-много...а ето на каква информация попаднах тук

Blero - Sexy Moves

Yves LaRock - Rise Up

От доста време насам се опитвам да разбера как се казва тази песен...страшно много ме радва...Enjoy!

Малко програмистки хумор...

Мъдростта на приказките...

И така...за детските приказки...

Един от много често задаваните въпроси в ежедневието на хората, не само в наши дни, но и преди това, е „Как може да има такива, които още се радват на детските приказки?”

Но за да си отговорим на този въпрос, е редно да се замислим първо: какво представлява приказката? Обикновено, първото нещо, което се сещаме е, детска история, която има за цел да стигне до някакъв поучителен край за малките дечица, да ги научи на основните правила на живота, морални и други неписани закони, които ще им трябват, някой ден, за да могат да се справят сами с ужасно трудния живот. Дотук всичко звучи много добре, деца сме, научаваме, че който зло мисли, зло намира, че който е незлоблив и прави всичко по правилата, раздава се за тези, които обича, някой ден става безкрайно щастлив и живее happily ever after...И така растем малко по- малко, колкото повече изоставяме приказките, толкова повече научаваме за другата страна на живота...т.е. несправедливата, истинската страна на живота. Добре, този келеш едва е навършил 18 и вече кара последния модел на БМВ, защото татенцето му е изкарало мръсни пари, оная си изкарва дипломата в университета, защото спи със половината катедра, в държавата ни е пълно с политици, които си пълнят гушите за сметка на данъкоплатците, а се сещат да оправят малко улиците само когато дойде време за избори...и тази картинка започва да измества, малко по-малко, щастливата и наивна представа на малкото дете за това, какъв ще бъде неговия живот. Всяко малко момиченце си мечтае да се омъжи за красивия и вечно обичащ я герой. Всяко момченце си мечтае да бъде този герой, който спасява света от лошите и накрая взима най-хубавата мома в кралството. Но нещата всъщност не са точно такива. Живеем си живота, всеки ден се сблъскваме с поредната доза злоба от страна на външния свят, който продължава да излива отрицателната си енергия, натрупана от безброй комплекси, от факта, че този нещастно-жененият контрольор не може да си го излее на жената, както си му е реда, а го прави със първия срещнат човек, който изглежда малко по-злобен от нея...и идва момента, в който ни писва от този така сив свят, толкова различен от детските представи, в който даже не съществуват такива герои, които да правят всичко в името на жената, която обичат и е пълно с мумии, които се мислят за принцеси, само защото носят нещо крещящо, което са чували някъде, че се нарича „мода”. Тогава се прибираме вкъщи и пускаме телевизора. Върви реклама на анимационен филм, репродукция на стара приказка, която си спомняме, че сме чели като малки. Една от любимите ни, по онова време. Толкова увлекателна и с така хубав край. Не се страхуваме, какво ще стане накрая, защото знаем, че в детските приказки краят винаги е хубав. Няма как да се почустваме зле, защото доброто винаги побеждава. Тогава отваряме стария килер, където са струпани всички стари книжки с приказки. И тогава идват спомените, поуките, осъзнаването на всички скрити поуки, които не сме забелязали като малки. И идва най-важното прозрение: Когато бяхме малки никога нямаше да разберем какъв е смисълът на саможертвата в „Малката русалка” и „Славеят и розата”, защо трябва бедния градинар да умре накрая така във „Верния приятел”, защо душата на рибарят никога не се връща в „Рибарят и неговата душа”, а защо великанът трябва да умре точно когато се променя и става добър с децата в „Себелюбивият великан”, както и толкова много поуки. Всяка приказка носи своята поука.

И колкото повече четем, толкова по-интересно става. Колко е важно да знаеш, че в баснята за лисицата и враната, Кумчо Вълчо и Кума Лиса, няма добър и лош, а има само хитър и глупав. Жестока истина, с която всеки от нас се среща ежедневно. Да не говорим за приказките на Оскар Уайлд, съдържащи мъдрости, които могат да разтърсят дори философ.

Просто не ми остава да направя друго заключение, освен това, че всяка една поука, която се взема от приказките, няма възраст. Става дума за морални правила, които са били и си остават същите. Просто ние се променяме. Приказките ни дават образец, какви трябва да бъдем, но ние правим грешки, понякога заради околните, понякога заради нас самите. Не израстваме такива, каквито ни се иска. Но дори да не можем да бъдем идеалните принцове и принцеси, няма нищо лошо от време на време на да се връщаме to the Source/първоизточника/ на онова щастие, към което сме се стремили и може би сме щели да стигнем, ако бяхме такива, каквито са героите, за които обичаме да четем...

За детските приказки

Изключително ми е приятно да съобщя резултатите от анкетата тази седмица.
И така, на въпроса "Радвате ли се още на детски приказки?",
95 %/16 души/ са отговорили "да", а едва 5 %/едва 1 гласувал/ са отговорили "не".
Какъв друг извод би могъл да се направи, освен , че т.нар. "детски" приказки, всъщност, съвсем не са само за деца.
Мисля сега да приключа с коментара, но мисля да напиша една статия, посветена на темата за детските приказки и начина им на възприемане от възрастните...Coming soon...

Funny Signs

Накратко за насилието

Последната анкета/беше преди толкова много време/, на тема "Кой е виновен за насилието в училище?", ето резултатите:

- държавата- 22%

- родителите- 45%

- колебаещи се- 33%

Резултатите за мен са удовлетворяващи. Въпреки, че със всяка следваща анкета, броят на гласувалите драстично намалява...нямам какво да коментирам относно темата, но ако някой реши да повдигне въпроса, ще се радвам да поразсъждаваме заедно...:)

Да работиш в хотел

There and back again...Recepcionist's tale, by Snejka Baggins/шегичка/

Много се радвам, че най-сетне намирам време да публикувам някой друг пост, в който да опиша последните си преживявания, както и да наваксам с публикациите и коментарите на останалите в блого-обкръжението ми:)

Започвам първо с причината, поради която отсъствах толкова много време. Намерих си работа в Търново. Администраторка в един хотел, който е съвсем близо до квартирата ми:), но смените са по 12 часа. Мога да отговарям на коментари само когато съм нощни смени, но и тогава ми е малко изтормозващо, защото няма фонетичен български, а отдавна съм изгубила тренинга с другия...
Повече за самата работа- нищо кой знае какво, най-важното е да знаеш нужната информация, за да можеш да отговаряш на телфонните обаждания, да се държиш любезно със всеки, но същевремено и да не позволяваш да ти се качват на главата/това последното все още го тренирам/. Работата щеше да е идеална, ако не беше един наглед малък, но в действителност огромен проблем- шефката...не познавам по-голяма истеричка. Такива хора като нея, в един момент врякат и те обвиняват защо не си свършил нещо дето не е било твое задължение, а след 5 минути вече се държат сякаш нищо не е станало...не знам...ще оставя на вас да решите..мога да дам поне десетина примера, с които да ви убедя колко е изпаткала, но не желая да отделям толкова много пространство в поста си за нещо, толкова НЕ-заслужаващо внимание.
Темата на поста ми е вдъхновена от друго събитие в хотела, което преобърна изцяло представата ми за "руската" страна на нещата, и по-точно Грузинската.
Става дума за следното...След като минах една седмица обучение в хотела, в понеделник/01.10/ беше първия ми работен ден, а предната вечер се бяха настанили момчета, юноши, старши и всякакви от отбора по канадска борба на Грузия. За тези, които не за запознати- тази седмица беше световното първенство по канадска борба и близо 40 страни бяха дошли с представителите си, за да се състезават във спортната зала на нашето китно градче...Всички хотели бяха пълни. В нашият хотел бяха Грузинците...Не знам дали е заради това, че ми е за първи път, но трябва да ви кажа- тези хора са невероятни. Никога не съм виждала толкова добри хора, предани един към друг, любезни и културни. Във всяка една стая/по думите на камериерката/- икони, всяко легло- оправено след като напускат стаята за състезание, няма смисъл да подчертавам комплиментите към мен и колежката, за това колко добре си вършим работата, колко красиви българки сме били/но не казано по вулгарен начин/. Никога не са се опитвали даже да ни докоснат за да се правят на интересни. Не бих могла да опиша колко е приятно да се работи с такива хора. Някак си- хубаво ти става, когато виждаш толкова сърдечни хора покрай себе си. Дори отношенията ви да са само делови. Снощи беше последната ми смяна, няколко от тях останаха с мен до към 3ч. посред нощ само за да ми правят компания, да не ми е скучно. Те самите признаха, че страшно харесали мен и колежката Деси/тя ми е почти колежка и в университета, в един поток сме:)/, за това че сме били много добри с тях...а то няма как да не си добър с тях, те са толкова готини, че просто ти прави удоволствие да им направиш кафе и закуска рано сутрин...днес им направих последнта закуска, тази вечер си заминават, а аз съм вече в Габрово...толкова много ще ми липсват. Тази седмица, която изкараха тук ще я помня винаги. Те самите казаха, че страшно много ще им липсваме ние в хотела, а и цялата атмосфера на Търново и страшно много съжалявали, че състезанието им свършило вече...А като си помисля, че едвам се разбирахме, защото имаше само един от тях, който говореше английски що годе, по-голямата част разбираха руски, но никой перфектно, а аз като се опитах да кажа няколко елементарни лафа на руски и осъзнах как 5 години в гимназията нищо не съм запомнила/а едната година даже ходих на олимпиада и за малко да се класирам за трети кръг/...но малко по малко си свикнахме. И тъкмо когато си поприпомних старите знания...и те си заминават...подсмрък...Наистина ще ми липсват много. Разменихме си е-мейлите с някои от тях, но не знам какво ще излезе от цялата работа...много ми се иска да не губя контактите си с тях...но както се казва на руски "поживьом, повидим"... а дотогава...в понеделник ще отида сутринта на работа и ще заваря един празен хотел, който ще навява само леки спомени за една прекрасна седмица, първата и най-добрата работна седмица, която съм имала...